„Пастирът и Самотата“

Той чу първите птички да разгласят новия ден. Чудеше се как знаеха коя песен да му изпеят така че да го накарат винаги да се усмихне, колкото и да бе уморен. Пастирът отдавна бе на път в това знойно лято и постепенно усещаше, че годините му натежават. Винаги се молеше и не губеше вяра, въпреки трудностите, които му предоставяше живота. Знаеше, че след баира може да има и друг и трети, все по-стръмни, все по-каменисти, на стъпка от пропастта. Не се плашеше от нищо, защото знаеше, че човек няма какво да губи, ако можеше да вярва. Макар да притежаваше само стадото си и една малка къщурка, той се чувстваше безкрайно щастлив и благодарен, че му е дадена възможността да погостува на нашата планета. По време на паша, той имаше достатъчно време за съзерзание на елементите, които го заобикаляха. Често усещаше как той и те са едно цяло, хармониращи в безкрайността. Това го караше да мечтае и да си задава много въпроси, които нямаха отговор. Той знаеше това, но мислите му летяха в безвремието, пренасяйки го в различни светове. Освен овцете, кучето Александър, което усърдно се грижеше за реда в стадото, единствената му приятелка бе Самотата. Обичаше да бъде с нея и да споделя мислите и чувствата си, като свиреше на една много стара, направена от него дървена флейта. Мелодията му играеше по вълните на вятъра, люшкаше се из дългите следобедни часове в импровизирани ритми и акорди със звънчетата на четирикраките. Самотата обичаше да го слуша. Усещаше истинското в този леко приведен, посребрен човек с обгоряло от слънцето и вятъра лице, който нямаше нужда от трофеи. Музиката му можеше да говори. Този език разбираха и околните растения, насекоми и животни, които се включваха в тази симфония на природата. Александър бе разбира се, първи концертмайстор и поемаше в началото умело някои от главните фрази. После утихваше и оставаше останалите да продължат. Самотата чуваше посланията му, отговарящи на въпросите без отговор, над които пастирът често разсъждаваше, а Луната нежно се усмихваше. В многото безсънни нощи той гледаше нагоре в небосвода, като че ли търсеше отговорите някъде зад звездите. „Там трябва да живее!“ беше прочел в книгите, вярваше. „А какво е там, дори да го има, защо и кога е започнало?“ Не спираше да се пита той, а тя му разказваше приказката за сътворението, пренасяйки го в страната на сънищата.
Дните отминаваха един след друг, ставаха все по-къси, всичко постепенно се оцветяваше в жълти краски, захладняваше и се смрачаваше все по-рано. Пастирът знаеше, че пасищният период наближава края си и предстоеше тежката зима. Животните трябваше да се разделят със свободата и привикнат отново с яслата, а това не бе никак лесно. Трябваше да осигури достатъчно сено и фураж, а и зимнина за себе си, преди пътищата да станат непроходими от дълбоките снегове. Беше сам във всичко това. Само Александър не го оставяше и бе винаги до него. В очите му се четеше истинска съпричастност и съжаление, че не можеше да помогне повече на пастира. Виждаше, че младостта отдавна и безвъзвратно е напуснала тялото му, а на нейно място се бе подслонила нейната по-голяма сестра, която далеч не бе така вежлива и му дари доста болки, с които пастирът трябваше да живее. Това правеше живота му доста по-труден от преди, но въпреки това той не се страхуваше. Посрещаше предизвикателството без да се замисля дали или как. Знаеше, че няма избор и, че това е пътят, който трябва да извърви. Когато след дълъг ден силите го напускаха, сядаше пред огнището и изваждаше от раничката си дървената флейта. Пламъчетата заиграваха лудешки, любимите си танци, отблясквайки в големите тъмни зеници на пастира, чиято душа грейваше, а Самотата отново майчински се радваше.

В една студена есенна вечер, след като бе прибрал стадото и умората успя да го победи, някакъв странен шум, придружен от отчаяно блеене и виковете на Александър, го стреснаха и сърцето му се преобърна. Студена пот изби по челото му. Разбираше, че се случва нещо ужасно. Облече се бързо и излезе навън. Затича се, доколкото можа, към обора откъдето крясъците на животните не спираха. Чу скимтящия си приятел, който явно виеше от непоносима болка. Пастирът трепереше. Понечи да вика за помощ, но знаеше, че няма кой да го чуе. Въпреки това нададе вик на безсилие, тичайки обратно към къщата за да вземе нещо, с което да защити себе си и стадото. През това време, озверели и бесни, вълците душаха и хапеха до смърт беззащитните си жертви. Пастирът крещеше, размахвайки една лопата, която успя да грабне от къщурката. Те не му обръщаха никакво внимание, а студенокръвно глождеха труповете. Бяха много и той знаеше, колко е безсилен в сравнение с глутницата. Въпреки това се опитваше да ги спре. Крещеше в истерия, размахвайки лопатата във въздуха. Посегна да
удари един с всичка сила, но той огъвайки гръбнака си, се изметна встрани и озъби кървавата си уста. Вместо да се изплаши, започна бавно и с приведена глава да върви към пастира. Внезапно се присъединиха други два, които гледаха лукаво и ръмжаха. Очите им присветваха и излъчваха демонична агресия. Бяха уверени в силата си и настъпваха бавно, но уверено напред към него. Шансовете на пастира намаляваха и той започна да отстъпва припряно заднешком. Блед, трепереше целият, а най-лошото бе загубата на надежда. Блеенето го побъркваше, въпреки че намаля, но прерастна в агония. Разбра, че трябва да се бори за себе си. В този момент се спъна в нещо меко и се строполи, виждайки до себе си безжизненото тяло на Александър. „Това ли е краят, това ли заслужих?“ появиха се въпроси, макар да знаеше добре, че в живота и смъртта логика няма, нито има договор с вселенския път. Единия вълк забеляза слабостта на пастира и със всичка сила се впи в глезена му, раздрусвайки главата си с отревисти и движения. Болката прониза до такава степен тялото на жертвата, че той загуби съзнание.
Излетя нагоре. Не чуваше нищо и не усещаше материята, а бе обгърнат в светлина, която го водеше върху крилата си. Пътуваше без значение вятъра или далечината на хоризонта. Нямаше цел, нито време, което да го кара да се съобразява с досегашния свят. Имаше цветове, много и различни, преплитащи се в причудливи форми. Около тях чистата енергия се стараеше да остане вярна на вечността и грижовно се разстилаше навсякъде. Сега беше всичко и завинаги. Нямаше начало или край. Само една мелодия се рееше из този приказен свят. Самотата я позна и се усмихна нежно…