„Странникът“
Пърхането на листата, бе последно
само вятърът танцуваше там,
а времето залъгваше безследно
мечтите и неговия блян.
Лудият нашепваше песен непозната
в ритми на приказен сън,
на пейчицата самотна там в зората
раждаща се в тъмното навън.
Танцуваше и смееше се,
както никой друг, престорен
без повод, свян или причина,
гореше в жарък плам, чутовен.
Листата падаха безмълвно,
огряни в тъжната зора,
само песента безкръвно,
чезнеше във вечната тъма…
Мартин Пантелеев