„Диригент. Що е то?“ (продължение)

Бяхме стигнали до момента, в който диригента успява да накара оркестъра да свири заедно по вертикал, но какво от това, ако царибалансионен хаос..? Инструментите вместо да хармонират един с друг, започват да си пречат свирейки с една и съща динамическа сила. По този начин се губи главната мелодическа линия, (не говорим въобще за полифонични ходове, които са така важни за тематичния материал) и води до създаването не на музика, камо ли на изкуство, а на безмислен, дразнещ шум. Нещо подобно би станало, ако група хора заговорят едновременно и започнат да се надвикват. В крайна сметка никой не разбира какво говори другия. Така е и в оркестъра. Добрия баланс между отделните иснтрументи, би създал основи за една добра интерпретация на дадено произведение. От личен опит обаче бих казал, че постигането му отнема много време, поради факта, че самия диригент има нужда от години опит с оркестър, докато успее да чува случващото се в оркестъра, в съотвествие с написаното в партитурата. Позволете ми малко отклонение – още помня радостта в моите първи опити да дирижирам и най-вече от това, че не чувах нищо освен огромната маса звук, която колегите ми с удоволствие възпроизвеждаха, а аз като наивно дете си мислех, че целта е постигната и вече съм диригент. Слушайки записи от концертите ми постепенно започнах да разбирам с огромно разочарование, че всъщност произведението, не звучи така както по хубавите записи, а цари очарователен младежки хаос. Чудех се, какво става? Нали беше толкова успешен концерт със заглушителни ръкопляскания..? Питах се къде е проблема и след доста време осъзнавах постепенно грешките си. Започнах да търся начин за постигане на по-добър звук с помощта на динамичен баланс. И така до днес съм в търсене.., но да продължим нататък.
Развиването на диригентския слух е много труден процес, изискващ дългогодишна практика, но преди всичко безупречна концентрация по време на работа. Трябва да спомена, че при твърде голяма всеотдайност, съществува риск човек (от собствен опит го казвам) да започне да сънува звучащите акорди, чиито гласове представляват невидими духчета, които се боричкат за предимство в приказния свят на партитурата.
Но да оставим шегата настрана. Как да се балансира звука? Тези от вас, които имат партитури, могат лесно да забележат, че под черните точици с различни опашки са написани различни букви, като р (piano – тихо), f (forte – силно), както и техните разновидности pp, ff, ppp, fff, mp, mf, подсилващи или намаляващи значението им. Освен тях, съществуват и знаци за постепенно усилване или намаляване на динамиката. Това са единствените указания от композиторите, касаещи динамическите нюанси. (Рядкост са автори като Густав Малер или Игор Стравински, които обозначават динамиката екстремно точно, на моменти с цели изречения, улеснявайки, но в същото време и затруднявайки диригента, тъй като изискванията стават още по-високи и съвсем конкретни.) Често съм запитван – „Ама то нали всичко е написано в нотите? Музикантите не могат ли просто да си изпълняват написаното?“ Практиката доказва, че не може, тъй като за всеки музикант динамиката е нещо много субективно. Няма пряко доказателство кое точно е тихо или силно, много тихо и много силно, не толкова тихо и не толкова силно. Трудността идва от факта, че всеки от нас е различен. Вкусовете ни са различни. Убежденията също. Някои вярват в Бог, други в напълното изчезване след смъртта. Едни предпочитат кафе, някои го ненавиждат. Стотици примери. Така е и с възприятието ни за силата на звука. И тук е решаващия момент – диригента е този, който трябва да обедини мисленето и възприятията на музикантите!
Отиваме крачка напред и предполагаме, че имаме на лице диригент, който може да чува партитурата и има представа за звука, който би искал да постигне (о, това не е никак малко!). Логично е да попитаме, как да постигне той желанията си, след като се разбрахме, че няма как да използваме мегафон или още по малко електрошокова палка, както наскоро се пошегува мой приятел. Тук идва момента да поговорим за езика на ръцете, който е единствения официален начин за комуникация между диригента и изпълнителите по време на концерт. Казвам официален, защото за разлика от един млад диригент, който в старанията си се чувства длъжен да изпълнява схемите, за които говорихме перфектно ясно и резултата е метрономно прочитане на нотен текст, то има други като например легендарния Херберт фон Караян, чийто поглед на моменти е бил достатъчен и е можел да докара всеки оркестър до апокалиптично фортисимо, а затваряйки очите си звука е изчезвал в небесата…Разбира се, това е плод както на усърдна предварителна работа, така и на неговата огромна харизма.
Ръцете могат наистина да говорят, а всеки диригент трябва да открие най-ясния начин да изрази себе си, чрез тях. Обърнете внимание, че двете ръце имат две различни функции (именно заради което е много неправилно двете да изпълняват огледални движения. Често наблюдавана грешка!) – тази с палката (почти винаги дясната) е ръководната, мога да я нарека двигателя, даваща темпото и ритъма, заради което трябва да е абсолютно съвършенно изрядна, ясна за музикантите. Също в зависимост от големината на жеста, би могла да спомага за динамическите разлики. Но другата е тази, която отговаря на за всичко друго – динамика, щрихи, акценти, фраза, не на последно място и естетика на звука.
Чувайки звука, диригента, въпреки непрекъснатото внимание към темпото в „двигателя“, трябва от една страна да „разказва“ историята на произведението, а от друга да поддържа баланса с помощта на лявата ръка, с по-плавни или по-резки, по-големи или по-малки жестове. Съотношението меду жестовете е определящото, помагащо ни, в определен момент да постигнем кулминация в произведението, било тя в тиха или силна динамика.
И за да довърша тази сложна точка от задачите на диригента, искам да добавя едно допълнително усложнение, което представлява акустиката на дадена зала. Тя играе огромно значение в постигането на динамически баланс, тъй като иснтрументите и гласовете звучат по съвсем различен начин в различните акустики. Когато един оркестър работи постоянно в една зала, с този факт се свиква и не представлява трудност. Но по време на концертно турне например, много често няма възможност дори за така наречените акустични репетиции. Причина са най-вече забързаното и модерно време, където всяка секунда е пари или пък лоши метеорологични условия. В такива случаи диригента има за задача да реагира светкавично в абсолютно непознати зали, отчасти с много трудни акустични условия, а решенията му могат да направят концерта хубав или да го провалят. Мога да дам редица лични примери, сега смешни, но всъщност изпълнени с много стрес заради спукани гуми, падащи скали, виелици или наводнения…Нека го оставим за друг път. Скоро можем да продължим по пътя на диригентсвото.